Размирен поп сее просвета
Архимандрит Зиновий Поппетров е ревнив поборник и просветник
Училищният контрольор обикалял градове и паланки на бял кон, плашел даскалите с лютия си манталитет
Сред будителите от времето на българското Възраждане се вписва името и на един раздорен свещеник, останал малко прочут и към момента незадоволително разказан. Той е поборник в расо, само че и деен образован активист. Познавал се е с Левски и бил негов прокурист в Радомирско по комитетските каузи. Той е измежду малко известните, само че доста значими българи от пернишкия край. Освен че е взел участие в Освобождението на Радомир, за него може самоуверено да се твърди, че е съдействал и за промяна в българското обучение. Благодарение на неговата културно-просветна активност през 1872-1879 година сполучливо се реализира приемствеността сред новобългарското учебно заведение от Възраждането и изграждащата се просветителна система в самостоятелна България. Под управлението на архимандрит Зиновий е била основана и църковна община в Радомир. Днес името му носи начално учебно заведение в Радомир.
Размирният възрожденски свещеник е роден в фамилията на поп Петър и презвитера Велика на 12 август 1838 година в село Враня стена, през днешния ден в община Земен. Като дете със светското име Захарий е пастирче, само че от 14-годишен потегля да учи по възрожденски учебни заведения, манастири и духовни школи. През 1856 г младият Захарий отива в Рилския манастир и по този начин реализира отдавнашното си предпочитание да се учи на „ пение и дълбоки книги ”.
През 1868 година към този момент дякон Зиновий постъпва в известното богословско учебно заведение на остров Халки благодарение на видинския епископ Паисий, грък по генезис. Скоро обаче напуща Халкидонската семинария, отпътува за Белград и продължава образованието си в богословското учебно заведение като
сръбски стипендиант
Там Зиновий се среща с дейци на българското националноосвободително придвижване – Васил Левски, Любен Каравелов, Димитър Общи, Панайот Хитов, войводата Ильо Марков.
През 1872 година е назначен за преподавател в Радомир и става наместник на кюстендилския епископ Иларион, който го кани да стане свещеник на обширна епархия, включваща Кюстендил, Радомир, Пиянец, Кочани, Крива Паланка, Щип, Кратово. Зиновий отхвърля, тъй като е мощно зает с подготовката на плануваното за пролетта на 1876 година въстание. В тази си предприемчивост включва дори учениците си, които вършат патрони в „ учебния зимник ”. След потушаването на въстанието, комитетските работи в Радомир си намират предатели и размирният поп и още 17 негови сподвижници са
тикнати в тюрмата в София
където дочакват съветските войски и на 23 декември 1877 са освободени.
Отец Зиновий се включва в четата на Ильо Марков, който среща в София. Няколко дни по-късно дружината се насочва към Радомир и Кюстендил. При Перник четниците се разделят, една част остават в тогавашното село Бела вода (сега квартал на Перник). До Радомир архимандрит Зиновий стига самичък. Едва три дни по-късно там идва конница отпред с подп. Задерновски. Комендантът от I Ескадрон Занковски е избран за кратковременен шеф на Радомир. Документи свидетелстват, че през януари 1878 година архимандрит Зиновий и отец Йоаникий са изпратени в София, с цел да снабдят с оръжие новосъздадената полиция.
По това време Кюстендил към момента е ангажиран от османлиите. В Кюстендилско работят четите на Ильо челник и на Симо Соколов от Грознатовци. Заедно с подп. Задерновски, отец Зиновий стига в София, където се причисляват към батальон гвардейци и се насочат към Кюстендил. Съвсем скоро градът е освободен.
При съставянето на гражданската администрация в Радомир за областен шеф е избран щабският капитан Владимир Дельсал. Той провежда градски, правосъден и областен съвет, както и полицейски пристав и
дефинира отец Зиновий за „ преводчик и надзорник ”
Но когато руснаците си тръгнали, дядо Зиновия се изпокарал с новите радомирски управляващи, които го прогонили. Подвизавал се някое време в Радомир несретник, само че скоро министърът на просвещението го направил учебен контрольор.
В последните години от живота си архимандрит Зиновий се посвещава на учителска и просветителска активност и по този начин до 24 март 1911 година, когато умира в София.
За да се знае повече за този незабравим възрожденец огромна заслуга има историкът и краевед Симеон Мильов, който дълги години зрънце по зрънце е събирал историята на живота и подвига на архимандрит Зиновий. В пернишкия музей се пазят доста персонални вещи на дядо Зиновия – богослужебни книги, часовник, доста фотоси, само че най-интересна е сабята със сребро и позлата, подарена на архимандрит Зиновий от съветския щабски капитан Владимир Дельсал с надпис: „ В памяти Зиновию п. Петров от капитан Дел Сол. Радомир 1878. "
Върху една от фотосите, непокътнати в музея, е разказана радостна история по какъв начин даскал от трънското село Зелениград надхитрил дядо Зиновия, който по това време към този момент бил учебен контрольор и обикалял по градове и паланки на бял кон. Архимандрит Зиновий имал пикантен темперамент и даскалите доста му се плашели. В трънското село Зелениград имало цялостно с дребни дечица школо, а ги учел локалният даскал Цона Станков, по название Бисмарк. Един ден като видял да се задава от ниското към Зелениград инспекторът, даскалът си рекъл: " Он е, он е, на бел кон " и
разпоредил първо поделение да си върви вкъщи
второ да стане първо и т. н. Никъде не пишело, че в учебното заведение е наложително да има четвърто поделение, само че децата трябвало да знаят и да са добре готови, другояче – зле за даскала.
Училищният контрольор обикалял градове и паланки на бял кон, плашел даскалите с лютия си манталитет
Сред будителите от времето на българското Възраждане се вписва името и на един раздорен свещеник, останал малко прочут и към момента незадоволително разказан. Той е поборник в расо, само че и деен образован активист. Познавал се е с Левски и бил негов прокурист в Радомирско по комитетските каузи. Той е измежду малко известните, само че доста значими българи от пернишкия край. Освен че е взел участие в Освобождението на Радомир, за него може самоуверено да се твърди, че е съдействал и за промяна в българското обучение. Благодарение на неговата културно-просветна активност през 1872-1879 година сполучливо се реализира приемствеността сред новобългарското учебно заведение от Възраждането и изграждащата се просветителна система в самостоятелна България. Под управлението на архимандрит Зиновий е била основана и църковна община в Радомир. Днес името му носи начално учебно заведение в Радомир.
Размирният възрожденски свещеник е роден в фамилията на поп Петър и презвитера Велика на 12 август 1838 година в село Враня стена, през днешния ден в община Земен. Като дете със светското име Захарий е пастирче, само че от 14-годишен потегля да учи по възрожденски учебни заведения, манастири и духовни школи. През 1856 г младият Захарий отива в Рилския манастир и по този начин реализира отдавнашното си предпочитание да се учи на „ пение и дълбоки книги ”.
През 1868 година към този момент дякон Зиновий постъпва в известното богословско учебно заведение на остров Халки благодарение на видинския епископ Паисий, грък по генезис. Скоро обаче напуща Халкидонската семинария, отпътува за Белград и продължава образованието си в богословското учебно заведение като
сръбски стипендиант
Там Зиновий се среща с дейци на българското националноосвободително придвижване – Васил Левски, Любен Каравелов, Димитър Общи, Панайот Хитов, войводата Ильо Марков.
През 1872 година е назначен за преподавател в Радомир и става наместник на кюстендилския епископ Иларион, който го кани да стане свещеник на обширна епархия, включваща Кюстендил, Радомир, Пиянец, Кочани, Крива Паланка, Щип, Кратово. Зиновий отхвърля, тъй като е мощно зает с подготовката на плануваното за пролетта на 1876 година въстание. В тази си предприемчивост включва дори учениците си, които вършат патрони в „ учебния зимник ”. След потушаването на въстанието, комитетските работи в Радомир си намират предатели и размирният поп и още 17 негови сподвижници са
тикнати в тюрмата в София
където дочакват съветските войски и на 23 декември 1877 са освободени.
Отец Зиновий се включва в четата на Ильо Марков, който среща в София. Няколко дни по-късно дружината се насочва към Радомир и Кюстендил. При Перник четниците се разделят, една част остават в тогавашното село Бела вода (сега квартал на Перник). До Радомир архимандрит Зиновий стига самичък. Едва три дни по-късно там идва конница отпред с подп. Задерновски. Комендантът от I Ескадрон Занковски е избран за кратковременен шеф на Радомир. Документи свидетелстват, че през януари 1878 година архимандрит Зиновий и отец Йоаникий са изпратени в София, с цел да снабдят с оръжие новосъздадената полиция.
По това време Кюстендил към момента е ангажиран от османлиите. В Кюстендилско работят четите на Ильо челник и на Симо Соколов от Грознатовци. Заедно с подп. Задерновски, отец Зиновий стига в София, където се причисляват към батальон гвардейци и се насочат към Кюстендил. Съвсем скоро градът е освободен.
При съставянето на гражданската администрация в Радомир за областен шеф е избран щабският капитан Владимир Дельсал. Той провежда градски, правосъден и областен съвет, както и полицейски пристав и
дефинира отец Зиновий за „ преводчик и надзорник ”
Но когато руснаците си тръгнали, дядо Зиновия се изпокарал с новите радомирски управляващи, които го прогонили. Подвизавал се някое време в Радомир несретник, само че скоро министърът на просвещението го направил учебен контрольор.
В последните години от живота си архимандрит Зиновий се посвещава на учителска и просветителска активност и по този начин до 24 март 1911 година, когато умира в София.
За да се знае повече за този незабравим възрожденец огромна заслуга има историкът и краевед Симеон Мильов, който дълги години зрънце по зрънце е събирал историята на живота и подвига на архимандрит Зиновий. В пернишкия музей се пазят доста персонални вещи на дядо Зиновия – богослужебни книги, часовник, доста фотоси, само че най-интересна е сабята със сребро и позлата, подарена на архимандрит Зиновий от съветския щабски капитан Владимир Дельсал с надпис: „ В памяти Зиновию п. Петров от капитан Дел Сол. Радомир 1878. "
Върху една от фотосите, непокътнати в музея, е разказана радостна история по какъв начин даскал от трънското село Зелениград надхитрил дядо Зиновия, който по това време към този момент бил учебен контрольор и обикалял по градове и паланки на бял кон. Архимандрит Зиновий имал пикантен темперамент и даскалите доста му се плашели. В трънското село Зелениград имало цялостно с дребни дечица школо, а ги учел локалният даскал Цона Станков, по название Бисмарк. Един ден като видял да се задава от ниското към Зелениград инспекторът, даскалът си рекъл: " Он е, он е, на бел кон " и
разпоредил първо поделение да си върви вкъщи
второ да стане първо и т. н. Никъде не пишело, че в учебното заведение е наложително да има четвърто поделение, само че децата трябвало да знаят и да са добре готови, другояче – зле за даскала.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ